Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар